Прочетен: 790 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.04.2008 15:52
Здравейте, познати и непознати читателю!
Аз, Велин Маринов Великов, член на клуба „Синовете на Тангра, дъщерите на Перун и децата на Христос” и кавалер на ордена на Балканската Роза, искам да ти говоря.
.......................................................................
Седем нощи бях спохождан от съновидения и извърших пътешествия в астралния свят, които ще ти разкажа за всеобща полза и поука.
Залудо работи, залудо не стой!
Теб лъжа, мен истина.
Из разказа „Левентини”
Животът на река прилича – опасна и кротка, отровна и лековита, с ями и водопади, с чисти вирове и мътни въртопи, с подмолни-гробове и изумрудено огледални небеса.
Животът е река, преминаваща през сърцето на човека, а там има много място. Там се утаява зрънце по зрънце златото на спомените, които сребърните нишки на забравата се опитват да уловят в мрежата на сънищата.
Изминалата година бе сушава, та реката на живота изтъня. Оголиха се зъбери и подвижни пясъци. Тинята замириса, па изсъхна като говеждо лайно и хвана коричка. Народът изпосталя. Но...
............................................................................................................
Аз съм обикновен интелектуалец и с упражнението за релаксиране целях да раздвижа своето Дърво на живота, да активизирам енергийните си центрове и да предизвикам видения за далечните ни прадеди...
.........................................................................................
Току в ниското, в дола, край обърнатата кола, бяха нашите и чичо Енчовите. Заклани!
Стоя като втрещен, а Мито гълта сълзи и думи и нищо не му се разбира. Налетели ги по здрач. Отвлекли воловете, а тях затрили. „Мито, викай Иван и стрелчани!” – все повтаряше думите на баща си и плачеше като дете. Всички плачехме, ако че сме мъже. Сърцето ми окаменя.
Две години от тогава...
Осиротя нашата къща. Не осиротя само сърцето ми. Живея в него, защото там има много място. Там като се върна от война, ще взема и Дуда – бялата черничка на мечтите ми...
Ето ни – петдесе левентини – готови за поход към Едрене, дето се събира войската на султана. Дуда плаче край черницата, а момите пеят нашата песен!
Пустите наши две думи, Дуде ле,
дето ги с тебе думахме
под Кривчовата воденица, Дуде ле,
над Пановата тепавица,
дали ги вятър отвея, Дуде ле,
или ги вода отнесе...
......................................................................
(Из „Чудеса по празниците”, 2005 г.)