Дойде и Коложег. Пухкава снежна пелена легна сред полята и около хълмовете. Луда Яна замръзна. Въздухът се прочисти и в безоблачното утро слънцето поръси дребни искрици върху бялото платно, завило покривите на къщите.
...................................
               Красиво!
               Откъм пазара се понесе мирис на риба. Скоро е Никулден и панагюрки купуваха замразена скумрия и шаран за рибника, а мъжете замезваха с пържена цаца.
               Не обичам риба. Дори миризмата й ме дразни, затова не влизам в рибарски магазини. Но уважавам деня на свети Николай, покровителя на водите, господаря на пространството между подземният свят и небето. Дали е крилат момък светиня му, или старец с дълга бяла брада зависи от народните представи. И почитам празника му не заради рибните ястия, сърмите, чушките, фасула и царевицата, а заради символиката на патрона на търговията като защитник на невинните и страдащите. И заради чувствата му.
               Прибрах се освежен в топлината на дома. Жената все още свещенодействаше в кухнята. Не обича да й се пречкам, затова се усамотих в библиотеката и заех поза за медитация.
..................................
               Че съм прероден, знаех отдавна. Мяркаха ми се насън видения и случки, но нищо смислено. Защото още не владеех изкуството да медитирам. 
               Сега бях готов.
               Като на филмова лента се яви и потече реката на отминалия отдавна в отвъдното мой предишен живот.
               Казвам се Трибал. Приятели сме четирима – Севт, Сабиз, Одрис, и аз Трибал. Облечени сме в кожи и всеки носи лък и колчан стрели, брадва и нож. Отдавна напуснахме родното Кабиле, за да навлезем във всенародния подвиг. В сърцата си носим духа на одринската държава и столицата Ускудама. В пътя ни водят могъщите тракийски богове Збелсруд, Сабазий, Бендида и Кибела. Не вървим, а летим. В ушите ни звучат Орфеевите песни, а Мизия и Тракия са тесни за стремежите ни.
Ще се бием срещу Филип Македонски! За Пулпудева!
...................................
               Пак съм аз, Трибал. И съм сам. Приятелите ми са мъртви. Юнашки се бихме, но ни биха. Имаха бойни колесници, а ние, повечето пешаци.
...................................
                Ето ме в галерата роб. Гоним вълните към океан-море. Ден и нощ. Изведнъж – буря!
...................................
                Потъването е безконечно.
...................................
                Внезапно пропадането спира. Лежа в тясно килерче... О чудо! Едната стена изчезва. Прекрачвам в неизвестното.
                Къде съм? На седмото небе или в долната земя? Грят много слънца над гладки като мрамор друми. И човеци вървят, цели в злато и сребро одети. И колесници някакви чудновати – без коне, а хвърчат по-бързо от вятъра. Никой не ми обръща внимание. Свивам се в кожените си дрехи и затварям очи. Дано като ги отворя, видя нашето небе!
                Пак съм аз, Трибал. Но ми викат Лемур. А те са Атланти. Живеят в кухата утроба на земята и са вълшебници. Имат прозрачни дворци и владеят много умения. Колко време живях при тях, не знам. Видях безброй чудеса, повярвах, че човек е бог. Най ми хареса как от златни листове изковават ритони и тепсии, ибрици и доспехи. Като видяха почудата ми, изпроводиха ме при майстор да ме обучи. С любов учех, че съм схватлив и сръчен. Скоро овладях занаята за голяма гордост на майстора. 
               После нещо стана с мен и какво бе, не помня.
........................................
               Над мен сияеше нашето небе, ласкавите вълни ме люлееха в обятията си. Но бяха солени! Устата ми гореше за глътка прясна вода. Унесох се в изнемога, когато нещо студено се допря до рамото ми. Над мен се беше надвесила черна и къдрава глава. За първи път видях черен човек, но не се уплаших. Беше дете.
               Колко време живях полугол сред негрите в Африка, нямам представа.
......................................
               Копнеех за Тракия. Ще я видя ли пак? С малкия Бес бяхме неразделни и той ме заведе на Сечената скала под Вуду зъб, където ме чакаха старците и шаманът. Какво са правили с мен и сега се чудя.
               Събудих се край крепостта Мрамор в Средногорието. През Мала Порта влизаха натоварени със стока търговци. Като ме видя гол, един ми подхвърли кафяв кафтан и влязох в крепостта.
 До старост преживях в Мрамор до лудата река. И семейство създадох, деца и внуци отгледах. И все със златарския занаят поменувах, че бях прочут майстор. Знаеха ме и във Филипопол, както Александър Македонски нарече Пулпудева в памет на баща си.
               Преди време нашият местен военен вожд прати хората си да ме повикат.
               -Искам са изковеш за моя милост съдове от чист злато, украсени и натъкмени, както ти си знаеш. Не е по-доле тракийският от Александровия корен! Та кога умра да имам почит в отвъдното.
               Рече и аз го сторих.
               За атлантите и чудесата си мислех, когато майсторех съдовете. И за негърчето Бес си спомнях с усмивка. И за боя при Пулпудева тъгувах, че бяхме на четирима от Кабиле, но Севт, Сабаз и Одрис останаха млади, а само аз, Трибал, остарях.
.................................
               Сега съм доволен. Пред мен са, готови за предаване, деветте ми рожби – деветта съда за чудо и приказ. 
               Животинските глави на четири от ритоните меко се опират на стативите, сякаш се канят да поемат живителни капки медовина. Избрах за модели нежните очертания на кошути с уморени влажни очи и елени с разклонени рога ... С човешки фигури на веселяци украсих гърлата на ритоните за радост на пиещите.
               Другите три канички изковах във формата на глави на девойки. Докато ги моделирах си мислех за красивите жени атлантки. В косите им вплетох фигурите на митологични чудовища, духове на домашното огнище. 
               Фигури на кентаври за дръжките на амфората. Използвах преданието за Троянската война, в която са участвали и дедите ни. Моделирах бойна сцена за прослава на великите герои, защото техните гласове чувах, когато напуснах долния свят.
               С голяма любов изковах фиалата. Образа на негърчето и сега е пред  мен, повторено многократно в релефа. Да се чудят, че негри няма по нашите краища. Но аз знам защо е тук. Защото го обичам!
               Хубав е живота в Средногорието. Волен. Далеч от чуждоземци и насилие. И вода има, и паша за добитъка, и вековни буки и дъбе.
..............................
                Магията свърши. Бавно излязох от унеса ... Строгият глас на жената ме опомни окончателно:
                - Мъжо, обядът е готов!   
                                                                       
                                                                (Из „Чудеса по празниците”, 2005 г.)

:)

;-)