На стари години 
               старите книги
              дочитам отново.
      Букинистът зорко следи как отлитат книжните му птици и кацат доверчиво в ръцете на новите си приятели. Лицето му, загоряло от слънцето и вятъра, се усмихва смирено.
      Знаех, че ме чакат – и жълтите павета пред Народното събрание, и братята Георгиеви пред Университета, и паметника на Левски, и скалата на Вазов, но щяха да почакат още малко.
      Прекосих докторската градина, понесъл записките от петчасовия ми престой в библиотеката, за да се поровя в книгите второ око.
      С нежна ласка ги докосват пръстите ми. Страниците им пърхат като сухи пера. Във въздуха, напоен с бензинови пари и аромат на цъфнали кестени, се прокрадва и мирис на мухъл, на непроветрени стаи с тежки библиотечни лавици. В шумоленето на страниците долавям тътренето на чехли, старческо хриптене и скърцането на неуморни писалки. 
      Стоя на прага на един океан от мастило, край вълнолома от хартия и търся с жадни очи „Корабът с алените платна”.                

          (Из „Авлига в дланите на светлината” 2007 г.)