Запалено, кротко кандилото  свети
и бди Богородица в мрака.
Дошивам последната буква пресвята,
Че знамето всички очакват.

Разгънах го снощи и радостен пламък
огря кадифето – жарава.
Зеленото блесна сред сърмена рамка,
облъхна ме тучна морава.

Започнах когато на Мареш хорото
се виеше там край реката.
Тогава оставих четмото, писмото
И хванах гергефа, иглата.

Започнах везмото, а вънка цъфтяха
игликите жълти в лехата
и сиви гугутки при тях долетяха,
а още бе снежна водата.

В потока на моите чувства се вляха
априлските свежи простори.
Над моите пръсти звездите изгряха
и златният лъв проговори.

Среднощ е. Светликът бързо догаря –
ще трябва, комай да побързам.
Войводата утре ще дойде. Изгаря
ме с поглед и почвам да зъзна.

Какво е душата ми, още не зная,
но пърха в сърцето ми птиче.
Със сърмата шия, а тръпна в омая
тъй, както е с всяко момиче.

Ще дойде зората! Дочувам камбани.
Стани, Панагюрище мое,
че знаме понесла, от бунта призвана,
ще бъда Княгинята твоя!            
     
               „Панагюрски напеви”, 2006 г.