В своята мрежа дъждът за постеля
сложи призрачни облаци бели
С уморена ръка се избърсвам
и забрава в съня ще потърся .
Нека пръските – спомени в мрака
при дъжда просто вънка почакат!
Ще се гмурнат в съня на мечтите,
ще преплувам на Лета водите,
без да пия измамна отрова,
бреговете на Стикс ще преровя,
като сянка безплътна ще бродя
да намеря на времето брода,
в паралелното време да мина ...
 Чувам – вятъра свири в комина.
Слепешком светлосенките гоня,
а отвънка дъжда се рони.
Значи, влюбена още сънувам
не забрава, а твойте милувки
и разходките зимни из парка,
ръкавиците с цветната шарка,
топлината на огъня вечер
и картофа, набързо опечен,
и целувката, дадена дръзко
под чадъра със счупена дръжка,
и замрежва очите миража –
с теб прегърнати крачим на плажа ...
Любовта има памет голяма
и насън да сме влюбени, двама!

                              /Из „Мелика”, 2005 г./