Когато налегне ме смъртна умора
сред грохот на глъчка и шум,
очите затварям и стихва простора,
и ширва се белият друм.

Поемам по пътя в желана реалност
на мисли спокойни, добри
и светва във мене светът идеален,
планинско поточе струи.

Когато поискам да бъда щастлива,
аз бродя из родния край,
потапям се в нежност и в песен игрива
сред цветния пролетен рай.

Когато измъчва ме жажда голяма,
вълшебните думи редя.
Живителна глътка подава ми мама,
че майката значи вода.

Когато тревата белее в мъглата
от хиляди капки роса,
усещам на родния праг топлината
и чувам на татко гласа.

Когато лъчите затоплят нивята
на вятъра с полъха слаб,
разлива се злато горещо в житата
и всичко мирише на хляб.

Чрез мислите мога света да обърна
към мирна и щедра любов.
Но колко е трудно назад да се върна
към делника скучен, суров!

В жестока реалност животът цинично
издига бездушна стена.
И ние все гоним миражи лирични,
Загърбили свойта вина.

               „Панагюрски напеви”, 2006 г.