Как всичко утихна! Застинаха листи
и няма го вятъра в странния ден.
Мъртвило и пустош. Тъмнеят златисти
сияния чисти в простора студен.

Безвремие тегне и сенките сиви
протягат зловещо безмълвни ръце.
Небето - в мътилка с слънцето скрива
тревожното свое мъждиво лице.

И чудото стана! Луната унила,
облечена в черно, обляна в сълзи,
пред кръглото мило смутено светило
застана смирена. Нима го срази?

О не! За минута го само засени,
забули го страстно с чаровна коса.
Заробено, слънцето как ще се жени?
Челото му лъска по потна роса.

И тя го остави, и тръгна сломена
по своя самотен на влюбена път.
Свободни, лъчите огряха в червено
замрелия в унес, в очакване кът.

                              /Из „Мелика”, 2005 г./  

Хубаво!
Толкова ми харесва, че не мога да изразя вълнението си от красотата на съчетанието на думите, картината, която изтрива от душата ми всяка грижа и стрес! Вие сте неописуемо добра!!!!

Сложих го в блога, за да напомня, какво е хубаво да се чете:Лирично затъмнение- няма отместване, за съжаление остава надеждата-
за промяна
СЛЪНЧЕВО ЗАТЪМНЕНИЕ ...

Благодаря ви!