Здравейте, познати и непознати читателю!
         Аз, Велин Маринов Великов, член на клуба „Синовете на Тангра, дъщерите на Перун и децата на Христос” и кавалер на ордена на Балканската Роза, искам да ти говоря.
..........................
         Седем нощи бях спохождан от съновидения и извърших пътешествия в астралния свят, които ще ти разкажа за всеобща полза и поука.
         Залудо работи, залудо не стой!
         Теб лъжа, мен истина.

Из разказа „НА ПАНАИР”
/Как с духа на Меркурий се върнах назад във времето и какво открих на панаира/

           Всеки град си има Ден. Родното ми Панагюрище чества своя Ден на Разпети Петък. Това е християнският Разпети Петък, но службите Вечерня и Опело Христово в църквите „Свети Георги” и „Свето Въведение Богородично” правят този ден необикновен.
           Открай време, още когато селището носело гръцкото име Литопол, което ще рече Каменград, по тези краища ставал голям панаир. Затова с годините първото име се забравило, а селището и до днес носи името Панагюрище, което значи място за пазар.
           Грънците! С носталгия се връщам към детството, когато край Луда Яна си даваха среща местни и другоселци – все майстори грънчари. И досега троянци са добре дошли с гледжосаните си калени съдове и играчки. Другото е битак за пластмаса, кинкалерия и пасмантерия.
           Вечерта на велики Четвъртък бяхме в трепетно очакване и се отдадохме на мечтания.
..........................
           Но дойде нощта и звездите се спуснаха толкова ниско над къщата – ако отвориш прозорец, някоя ще се изтъркули като ледена путка в стаята. Не се стърпях и ги призовах.
           И не само тях.
           Тафтартарат! Тафтартарат!
           И духът на Меркурий, богът на търговията и на пътниците, ме чу. Спуснаха се огнени нишки и докато се усетя – ето ме във времето преди пет века.
           Малкото поселище гъмжеше от народ. Смесих се с шумната тълпа и тръгнах по десния бряг на река Луда Яна.
..........................
           Всеки бе нарамил по нещо – кой кошник с яйца, кой делва с мед, кой шиник с орехи. Коза подтичваше след стопанина си, в чиито ръце врещеше яре. Кокошки, вързани на грозд, проточваха шии върху рамото на пищна хубавица, около която подскачаше рояк  дечурлига.
..........................
           Отпред гълчавата и смеховете се засилиха. Човешката река се разля на малки вадички и пред очите ми лъсна панаирът.
           Голямата Марешка поляна се ширеше чак до гората от клонати букове ... Там се търгуваше с грънците и железарията, докарани от далече – от Троян и Габрово, от Кабиле и Ямбол, от Самоков и Железник. Шарени стомни и купици, гърнета и делви, амфори и кадилници  примамваха погледа с жълто-кафявите си краски. Брадви и ножове, върхове на копия и стрели, сърпове и коси, чукове и боздугани, мотики и брани – всичко с блясъка на металите за оран и копан, за жътва и бран.
           До завоя на реката бе животинския пазар. Юници, кобили и магарици за разплод, кози, овце и свине, а до тях – гъски, патки, кокошки, юрдечки  и мисирки колкото ти душа иска. И всяко кряка, писка, блее, грухти или мучи, та се къса.
           По настрани жените на Драголин и Чернич предлагаха коя яйца и сланина, коя вълна и ярина, коя сушени плодове – сливи, ябълки, дренки и глогинки, шипки и боровинки. До тях майстори – резбари и зографи бяха изложили на показ хурки и чекръци, кобилици и захлупци, гребалки и бъркалки, корита и ракли, софри и трикраки столчета, бешици и кросна за стан, иконостаси и икони.
           Народът се бута във всички посоки, предлага, пазари се, разменя, дарява на едро и краде на дребно, спори хвали. Из навалицата се чуват подвиквания: „Боза! Айрян! Вода! Локум на клечка! Гевреци!”
           Мъкнех на рамо кафеза с двата бели гълъба и търсих това, което трудно се намира. Бързах да стигна до хармана на удоволствията
.............................
           Поспрях до група деца, девойчета и юнаци, зяпнали бялата мишка на късметите, която факир умело насочваше в избора на годеж и сватба, на имот и берекет според клиента. Отворих кафеза и опитомените гълъби кацнаха на рамената ми. Факира ококори алчни очи. Не бързах да показвам какво могат моите питомци. Погледа ми бе прикован от сандъчето с талаш, клетка за бялата мишка, където матово проблясваше огледалце, небрежно стопанисвано сред нечистотиите и мишеците. Познах го веднага, но не се издадох. Явно стопанина не проумяваше тайната му.
           Реших да действам. Напълних устата си с грахови зърна, а дресираните гълъби си знаеха работата. Проточиха шии и нежно взеха да поемат грахчетата от език ми. Младата публика преля възторзите си от мишката към белите гълъби. Факира побърза да предложи размяна.
           - Защо ми е мишка? – рекох – Не съм факир, а скоро ще се женя. Армаган търся за годеницата, ама търговците на гиздила не щат гълъби. Виждам огледалце имаш там някакво като го измия, може и да стане.
           - Давай! – каза нетърпеливо човекът, уверен в изгодната сделка.
           О, велика простота! Може ли да знае той това, що знаех аз? Бе щастлив да разшири търговията си с нови помощници и номера.
            Аз бях щастлив, защото без да се чувствам измамник, държах в ръката си огледалцето на Хенри Корнелиус Агрипа фон Нетесхаймс от Кьолн. Къде ли се скиташе сега този поклонник на Кабала със своето голямо черно куче? Как ли предсказваше бъдещето без вълшебното си огледало? ... Негова си работа.
           Аз стисках огледалцето, лутах се из мнозинството и,  загубих интерес към люлки и свирки, към лакомства и съблазни, към зрелища и авантюри, обърнах гръб на панаира и се шмугнах в храсталаците край реката.
           Тафтартарат! Тафтартарат!
           И ето ме отново у дома. Днес. 
           Разсъмва. Разпети петък е – първите грънци на двадесет и първото столетие в Панагюрище.
 Какво студенее до лакътя ми? Повдигам юргана. В сумрака на стаята ме гледа окото на матово огледало, Кога съм го дал на жената?    /2001 г. /
                                                                            
                                                                    (Из „Чудеса по празниците”, 2005 г.)