Съкровище, е казват, любовта.

Сънуваш ли го, твоя ще е тя.

Сънувах злато и тракийски кон

по късна доба на Перперикон.

Навръх Гергьовден и по Еньовден

съзирах в мрака светлинка пред мен

над скритото имане да блести

край Луда Яна с мътните води.

Копах под дялан камък и кавак,

под крива круша, явор и в букак.

Поличба зърнах в образа на змей,

в хралупа меча скрил се да живей,

и кожа люспеста ми се яви,

и куче – върколак среднощен ви.

Съкровище е, казват, любовта

и всеки търси я накрай света.

Съкровището търсих ден и нощ,

сънувах кожена вулия, кош,

злато в казан, торба, сандък, гърне.

Сънувах го къде ли още не!

Имането кога копах, мълчах –

потъва то, когато не мълчиш.

Предателства ме удряха във гръб

и остри клевети, и няма скръб.

И страдах аз, но двоен бе страхът

от ужаса да падна насред път.

Тъй цели нощи до първи петли,

когато нощ към утро превърти.

В очи дълбоки чудото открих

и къс от него в своите аз скрих.

Меда на твърди устни ме опи,

в жарта на топли длани се стопих.

И с бели перли – лунните сълзи

копнеж и блян в сърцето пропълзи.

От слънчеви лъчи събрах искри –

страстта на диамантите открих.

Сапфири от морето улових –

и вярност в любовта до днес пазих.

Съкровището търсих нощ и ден,

а то било е винаги до мен.

Сънувах те, сънувах те нощес!

Събудих се. До мен си ти и днес. 

                            /Из „Мелика”, 2005 г./